Първият ми роман. В него събрах целия житейски опит, който имах, всичките си спомени... в него включих и част от дневниците, които водех като ученичка и студентка. Написах го за два месеца - първата част през август 1997 г., а втората част през август 1998 г. Ръкописът привлече вниманието на литературния критик Георги Цанков, който ме препоръча като автор на Весела Люцканова. Тя не се поколеба и издаде романа през 2000 г.
Представен бе в рамките на коледния Панаир на книгата в НДК, участвах в предавания по националните радио и телевизия, давах автографи... станах писател и публична личност. Този роман и сборникът с есета и стихове "Реши се и ще си свободен" станаха повод за приемането ми в Сдружението на българските писатели, а мои поръчители бяха Весела Люцканова и Атанас Свиленов. Същата година част от съдържанието на романа бе дигитализирана и публикувана в сайта "Словото".
Двайсет години по-късно, чрез издателство gabriell-e-lit публикувах и пълната версия на "Треви под снега" като електронна книга, която е достъпна за свободно четене.
Листата падаха и го затрупваxа. Не искаше да бъде вън, далеч от топлия покров, с който за завиваха. Метеоритен дъжд закапа от отворената дупка на небето.
- Харесва ли ти? Картината... Винаги съм искала да я нарисувам...- тя леко я погали с длани и на Димитър му се стори, че поляната се зялюля.
- Въздейства силно, вълнува, грабва и не пуска... Не можеш да минеш покрай нея и да не спреш... А иначе... не мога да ти кажа нищо, не разбирам от картини, дори не знам какво си нарисувала... Тунел към другите Вселени? - не знаеше защо го каза, но знаеше, че е така, усещаше, как другите Вселени протягат пипалата си към него от листа.
- Наистина ли не виждаш какво съм нарисувала? - гласът на Ели звънна в глухата тишина на гората, удари се в клоните й, накара ги да вибрират и с нечут стон да отронват листа.- А щом не си могъл да разбереш какво съм нарисувала, как може да ти хареса?
- Изкуството не се разбира, а се усеща... Не казах, че ми харесва, казах, че силно въздейства...
Ели вдигна лицето си. Небето капеше през изтънелите клони на гората. Листата падаха на жълти късове.
- Татко, седни до мен...- ръката й сляпо потърси ръката му. - Вдигни главата си и виж дърветата... рисувам тях... а входът към другите Вселени е далеч...
Стотици светове, еднакви, капеха, като метеоритен дъжд.
Copyright ©2006-2020 Габриела Цанева