ПЪРВИ ПУБЛИКАЦИИ

 

В СЪЗНАНИЕТО МИ ПРЕПУСКАТ КОННИЦИ...

 

Слън­це­то за­ля­з­ва и хвър­ля кър­ваво- зла­т­ни от­б­ля­съ­ци по шир­на­ла­та се ра­в­ни­на. Ог­ром­на­та ре­ка бле­с­ти ка­то раз­то­пен ме­тал в да­ле­чи­на­та. Бля­съ­кът на Слън­це­то из­га­ря очи­те ми. Днес то за­ля­з­ва в кръ­в, но ще до­й­де ут­ре и то ще из­г­рее за нас - но­ви­те вла­де­те­ли на ра­в­ни­на­та и раз­то­пе­на­та ре­ка...

Ор­да­та пре­пу­с­ка и жре­цът ле­ти. Ко­нят му понякога из­пре­вар­ва ко­ня на ха­на. Жре­цът на Тан­г­ра ле­ти... и ня­къ­де се вее кон­с­ка опа­ш­ка, за­би­та на вър­ха на кър­ва­во ко­пие. Очите на жреца хвърлят искри. Те гледат през вековете, към бъдещето. Само те могат да проникнат през мрака на времето... може би вдъхновени от Тангра...

Ор­да­та пре­пу­с­ка. Жре­цът се взи­ра в съ­д­би­ни­те на Бъл­га­рия, име още не­по­з­на­то, не­из­ре­че­но, на ко­е­то пре­д­с­тои да ста­не велико; да стане сим­вол на ка­мен­ни вой­ни и не­ж­ни по­е­ти, ко­и­то ще го про­с­ла­вят с кръ­в­та и вя­ра­та си...

Аз го виждам... Той идва, съ­з­да­те­лят, ид­ва със сво­и­те ми­с­ли, оцен­ки, ид­ва с веруюто на своето време, идва, за да го­во­рим за то­ва, ко­е­то аз на­ри­чам ис­то­рия, а той бъ­де­ще...

Ето я ра­в­ни­на­та, равнината, на ко­я­то по­ся­х­ме ко­с­ти­те си. Ка­к­во ще ста­не с тях?... Аз ви­ж­дам кръв и сред тая кръв сла­ва­та и ве­ли­чи­е­то на Бъл­га­рия... Кръвта не е ли твърде скъпо средство за такава цел? По­то­ме­цо, не­об­хо­ди­мо ли ще бъ­де Бо­рис І да из­бие по­ло­ви­на­та от нас, за да на­ло­жи ед­на вя­ра, ко­я­то ще стру­ва жи­во­та на дру­га­та по­ло­ви­на след 700 го­ди­ни? Тан­г­ра ли на­ка­за от­с­тъ­п­ни­ци­те след тол­ко­ва вре­ме... Кой да­де на Бъл­га­рия по­ве­че - Омур­таг със сво­и­те пътища и крепости, или Крум - със сво­и­те по­бе­ди? Кой ще ос­та­не без­с­мър­тен - Си­ме­он за­во­е­ва­те­лят, или Си­ме­он кни­жо­в­ни­кът? Кое е по-зна­чи­мо­то съ­би­тие през 865-та - по­к­ръ­с­т­ва­не­то, или бъл­гар­с­ка­та аз­бу­ка? С кое ос­та­на Са­му­ил в ис­то­ри­я­та - с че­ти­ри­де­сет­те го­ди­ни, през ко­и­то бра­ни не­за­ви­си­мо­ст­та на Бъл­га­рия, или с тра­ге­ди­я­та на ос­ле­пе­на­та си ар­мия? Кой е по-ве­лик - Ка­ло­ян, с по­бе­да­та си над ла­ти­ни­те, или Йо­ан-Асен II с ди­п­ло­ма­ци­я­та си? По­с­ти­г­на ли не­що Ивай­ло, ко­га­то се­д­на на тро­на? Ще има ли сми­съл Све­то­с­лав Тер­тер да хвър­ли главата на българската църква през Ло­б­на­та ска­ла? Не надминаха ли твър­де мно­го вре­ме­то си... Кои ще бъ­дат пра­ви - тия, ко­и­то уми­рат с Хри­с­тос, или тия, ко­и­то жи­ве­ят с Мо­ха­мед? Кои са па­т­ри­о­ти­те - тия, ко­и­то уми­рат, за­щи­та­вай­ки царя, или тия, ко­и­то уми­рат сре­щу него? Кое ще сти­г­не до тво­и­те дни, по­то­ме­цо - би­т­ки­те, или кни­ги­те? Или са­мо спо­ме­ни­те... Кои за­с­лу­жи­ха тво­е­то пре­к­ло­не­ние - тия, ко­и­то са съ­з­да­ва­ли, или тия, ко­и­то стра­да­ли и умирали, за да за­па­зят съ­з­да­де­но­то... През времето, в което живея славата се гради на кости, величието извира от кръвта на мъртвите... В твоето време това така ли е? Коя епо­ха е да­ла най-мно­го на Бъл­га­рия - в мо­е­то бъ­де­ще ли е тя или в тво­е­то?

Жре­цът ле­ти през шир­на­ла­та се ра­в­ни­на. Ко­нят му из­пре­вар­ва ко­ня на ха­на - ми­съл­та из­пре­вар­ва вси­ч­ко.

Жре­цът ле­ти през мо­е­то съ­з­на­ние. Въ­п­ро­си­те му кън­тят. Ще мога ли да отговоря на тях?

Аз тръ­г­вам на­зад във вре­ме­то. Искам да видя всичко, да чуя всички... Жрецът на Тангра пита – аз трябва да му дам отговор и този отговор ще бъде отговорът на много потомци, останали в миналото...

Те минават като сенки пред мен...

И питам: съвременници на Борис І, проклинахте ли го, или го възславяхте? Излишно е да питам... Пожарищата още димят... ди­мът бо­де очи­те и съл­зи­те са­ми из­ви­рат от тях... и през съл­зи­те ви­ж­дам кръст вър­ху жер­т­ве­ни­ка на Тан­г­ра...

Препускам и чувствам безкрая на Симеонова България, никога недостигнатите от друг владетел граници. Върху гърба на коня просторите са най-прекрасни в необятността си. В далечината виждам уморени войници, далеч от позлатения Преслав, дали и те чувстват като мен широтата на просторите. Дали прегърбените, полуослепели писци виждат в книгите тяхното безсмъртие, дали виждат в тях безкрая на мисълта? И разбират ли, че в техния век книжнината може да се гради само върху могъщество? И следва ли от това, че Симеон завоевателят и Симеон книжовникът са еднакво велики, щом един без друг не могат?

Пита жрецът – кое събитие прави 865-е незабравима?..

Зимната виелица ме засипва, събаря ме в снега и аз виждам почти толкова, колкото ослепелите войници... Но защо виждам тях? Защо всеки, който чуе името на Самуил вижда тях? Преди да ослепеят, те не бранеха ли границите на България, защо ги виждаме в тяхното трагично падение? Защото сме свикнали да гледаме само крайния резултат ли? Войници на Самуил, вие как оценявате участта си?

Аз виждам цар Ивайло на трона... Виждам изпепелени селища и мъже, застанали на кръстопът...

Народът се тълпи край лобната скала... Ставам свидетел на необикновено за ХІІІ век събитие – държавният глава да осъди на смърт църковния... Но става ли от това светската власт по-силна от църковната? Само един предател умира. С него те няма да свършат в нашата история...

Първите, изпреварили времето си, не постигат нищо, но без тях няма пример, няма втори, които да догонят времето и да направят действителност утопията на първите...

Аз чувам една окървавена девойка да крещи, летейки към дъното на страшна бездна: „Ние умираме, за да бъдете българи вие”. Как щяхме да се родим ние, ако всички бяха умрели като нея? И щяхме ли да бъдем българи, ако нямаше такива, които да умрат така?

Кое е цен­но­то в ис­то­ри­я­та ни - кръ­в­та, или огъ­нят?

Би­т­ки­те и кни­ги­те сти­г­на­ха до нас са­мо чрез спо­ме­ни­те. По­бе­до­но­с­ни­те би­т­ки съ­з­да­до­ха и запазиха кни­ги­те, кни­ги­те за­ги­на­ха в ро­б­с­т­во­то, а без тях ня­ма­ше да има Бъл­га­рия.

Вър­вя сред кръв и раз­ру­ше­ния: гле­дам сма­за­ни чо­ве­ш­ки ли­ца, в ко­и­то жи­ве­ят са­мо очи­те, а в тия очи е ця­ла­та твър­дост на зе­мя­та... Жестокост и покъртителни мъки... Имат ли смисъл те, запазиха ли останките на миналото... И миналото беше ли толкова велико, колкото мъките бяха страшни... И бяха ли достатъчни страданията, за да се изравняват с погребаните шедьоври?..

Кои за­с­лу­жа­ват по­ве­че пре­к­ло­не­ние - тия, ко­и­то са съ­з­да­ва­ли, или тия, ко­и­то са стра­да­ли и уми­ра­ли, за да за­щи­тят съ­з­да­де­но­то?

Кой ще се осмели да отговори на този въпрос – не получихме ли всичко, мои връстници, създадохме ли нещо, наложило ли се е да страдаме, за да запазим нещо, познаваме ли смъртта за велика цел?

Жре­цът ле­ти през мо­е­то съ­з­на­ние. Въ­п­ро­си­те му кън­тят и ча­кат от­го­вор.

 

Габриела Цанева, 11 клас, МГ Русе,

сп. „Родна реч”, бр. 8/1981 г.

 

КРЪ­С­ТО­ПЪТ

 

Мал­ка, по­ч­ти ква­д­ра­т­на стая с ро­зо­ви та­пе­ти и ро­зо­ва че­ш­ма. На ед­на­та сте­на - вра­та и ра­ди­а­тор. На дру­га­та - бя­ло­зе­ле­ни за­ве­си пред не­ви­ж­дащ се про­зо­рец; би­б­ли­о­те­ка, за­т­ру­па­на с кни­ги и бю­ро, за­т­ру­па­но с вси­ч­ко. На тре­та­та стена - по­р­т­рет, ма­с­ка и ле­г­ло. Два-три чо­ра­па вър­ху бе­лия ки­лим и тор­ба с уче­б­ни­ци вър­ху бе­лия ра­ди­а­тор. Но­щ­на­та лам­па све­ти. Дъ­ж­дът е спрял и стре­хи­те се из­це­ж­дат. Све­т­ли­на­та на лам­па­та е из­го­ни­ла при­з­ра­ци­те и ми­с­ли­те, и въ­п­ро­си­те. Ос­та­на­ло е са­мо без­мъл­ви­е­то и те­же­ст­та на ча­ка­щи­те от­го­во­ри.

Две пра­з­ни чер­ни очи, по­да­ва­щи се из­под раз­пи­ле­ни чер­ни ко­си са втрен­че­ни в пра­з­ни­те ор­би­ти на че­реп, на­д­ни­чащ из­под ку­п­чи­на­та дре­хи на бю­ро­то. Един мо­лив ме­ха­ни­ч­но се дви­жи по бе­лия лист и спа­ся­ва бя­ла­та ръ­ка, ко­я­то го дър­жи от без­дей­с­т­вие, а тя спа­ся­ва умо­ре­но­то съ­з­на­ние от уг­ри­зе­ния. Тя се дви­жи, за да не на­ру­ши спо­кой­с­т­ви­е­то на съ­ве­ст­та, за да й от­не­ме пра­во­то да кре­щи “то­зи ден ми­на, ми­на, ми­на... без­по­ле­зен ка­то вче­ра­ш­ния, ка­то ут­ре­ш­ния”. Ръ­ка­та се дви­жи, а пра­з­ни­те очи с ци­ни­ч­но без­раз­ли­чие раз­г­ле­ж­дат ова­ла на че­ре­па.

Ни­що не на­ру­ша­ва ра­в­но­ве­си­е­то. До­ри во­да­та от по­к­ри­ви­те се е сте­к­ла и е по­пи­ла в пръ­ст­та и ка­на­ли­те. Ос­та­ват въ­п­ро­си­те и уси­ли­я­та да бъ­дат съ­б­ра­ни раз­пи­ле­ни­те ми­с­ли.

“Има ли сми­съл жи­во­тът?”

Че­ре­път тра­к­ва с че­лю­с­ти -”По­г­ле­д­ни ме. По­г­ле­д­ни зад се­бе си...”

Че­т­вър­та­та сте­на - бръ­ч­ка, ве­ж­ди, две очи. В зе­ни­ца­та на ед­но­то - ли­це. В зе­ни­ца­та на дру­го­то - че­реп. Ус­т­ни­те под тях се ус­ми­х­ват - из­ли­шен въ­п­рос.

Дъ­ж­дът ти­хо шу­ми и от­на­ся по­жъл­те­ли­те ли­с­та.

“Ка­к­во е жи­во­тът? Съ­ще­с­т­ву­ва­не? Или при­ми­ре­ние със съ­ще­с­т­ву­ва­не­то...

Без­раз­ли­чие ско­ва­ва мо­зъ­ка. Хла­д­на раз­съ­д­ли­вост над вси­ч­ко. Лю­бо­з­на­тел­ност до ви­ди­о­тя­ва­не...

Та­зи нощ от­к­рих, че кни­ги­те не ме въл­ну­ват. Изу­ча­вам ги - на­вик.

Та­зи нощ от­к­рих, че про­б­ле­ми­те за без­к­рай­но­ст­та на Все­ле­на­та и по­з­на­ни­е­то; за про­из­хо­да на жи­во­та са мър­т­ви. Мо­же би твър­де дъл­го са ме за­ни­ма­ва­ли. Умо­ре­на съм.

Та­зи нощ от­к­рих, че фи­ло­со­фи­я­та е без­с­ми­с­ли­ца, за­що­то за­по­ч­нах да я уча, ко­га­то ве­че ня­мам ну­ж­да от нея.

Ос­та­нах да ви­ся в про­с­т­ран­с­т­во­то и раз­б­рах, че въ­п­ро­сът за мо­е­то бъ­де­ще ми е без­раз­ли­чен.

Раз­б­рах, че съм се при­ми­ри­ла със съ­ще­с­т­ву­ва­не­то.”

Ти­ши­на­та е ско­ва­ла пра­з­на­та стая. Мо­ли­вът се дви­жи ме­ха­ни­ч­но в края на из­пи­са­ния лист и се мъ­чи да спа­си бя­ла­та ръ­ка, ко­я­то го дър­жи от без­дей­с­т­вие, а тя се мъ­чи да спа­си умо­ре­но­то съ­з­на­ние от уг­ри­зе­ния. Съ­ве­ст­та кре­щи:”то­зи ден ми­на, ми­на, ми­на...” Без­по­ле­зен ка­то вче­ра­ш­ния. Удо­в­ле­т­во­ре­ние ня­ма.

“За­що вси­ч­ко се пре­вър­на в без­раз­ли­чие - вче­ра, днес, пре­ди ме­сец, ко­га­то при­ех си­гур­но­то, но не мое бъ­де­ще. Ко­га­то ре­ших, че мо­га про­с­то да пре­жи­вея...

...А ми­с­лех, че чо­век е до­шъл на све­та, за да ос­та­ви не­що след се­бе си... Да ос­та­ви не про­с­то чо­век, по­до­бен не­му, а да ос­та­ви се­бе си...”

Но­щ­та пре­ва­ля. Дъ­ж­дът е спрял. Ти­хо е.

“Ко­га­ вси­ч­ко се пре­вър­на в без­раз­ли­чие - вче­ра, днес, пре­ди го­ди­ни, ко­га­то за пръв път се про­мъ­к­на ми­съл­та, че съ­ще­с­т­ву­ва­не­то съ­що е на­чин на жи­вот... по­ч­ти един­с­т­ве­ния на­чин... и за­по­ч­на­ха ком­п­ро­ми­си­те...

Мо­же би то­га­ва, ко­га­то за пър­ви път се сблъ­с­ках с ужа­са от не­въз­мо­ж­но­то, от не­из­бе­ж­но­то? А мо­же би то­га­ва, ко­га­то се из­п­ла­ших от не­о­бя­т­но­ст­та на не­по­з­на­то­то... и за­по­ч­на­ха пър­ви­те от­с­тъ­п­ле­ния...

Или ко­га­то раз­б­рах, че ня­ма от­го­вор на мо­и­те въ­п­ро­си... Но то бе­ше мно­го от­да­в­на. Мо­же би то­га­ва са­мо не­що за­по­ч­на  да се пре­в­ръ­ща в без­раз­ли­чие.”

Ти­ши­на­та ме­ж­ду че­ти­ри­те сте­ни на ква­д­ра­т­на­та стая те­жи. Но­щ­на­та лам­па, на­г­ря­та, пръ­с­ка зе­ле­на све­т­ли­на.

Дъ­ж­дът се сти­ча от стре­хи­те и по­тъ­ва в пръ­ст­та и ка­на­ли­те...

 

1981 г. отхвърлено за публикация от сп. „Родна реч”, поради това, че вдъхва песимизъм.

„Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С, 2000 г.

 

ПЪТУВАНЕ ДО ФРАНЦИЯ

Пътепис

 

СЕНТ УАН

22 юли. Заваля пороен дъжд. Закри хоризонта. В далечината облаците се разкъсаха. Светлина обля мокрите покриви. Сена отново спокойно тече и отмерва времето. Слънцето огря белите фасади на няколко блока. По прозореца ми се стичат дъждовни капки.

Чакаме във фоайето на спортния комплекс. Къде ще отидем? Слънцето изгря. Не, все още се бори с облаците за простор и свобода. Облаците са много и бавно отстъпват завоюваната територия. Битка в небето?! Победата е на слънцето. Една почти символична победа на светлината над мрака.

Пътуваме. В дъното се издига огромна постройка, чието предназначение е трудно да се определи. Триумфалната арка! Името ме удря тъпо. Висока 50 м. Широка 34 м. Стигаме до нея. Дъждът пречи да я видя, а и прозорците не я побират. Първата ми среща с „истинския Париж”.

Всеки град има един паметник, който е негов герб, всеки град има една сграда, която се слави с нещо. Всеки град има една улица, на която е станало нещо. Париж няма. В Париж всяка сграда е шедьовър на архитектурата и скулптурата. В Париж всеки камък е история. Париж – това е една необозрима бездна, която векове е поглъщала таланти, умове и ръце, която векове е поглъщала богатства, корони и слава. Когато бездната се натъпкала, тя е продължавала да  привлича, талантите се трупали, всичко се наслоявало и се образувала пирамида, по-висока от Хеопсовата. Това е Париж днес. Не мога да го опиша.

1 август. Сега сме в Монмартр. Тук има всякакви хора. Минахме покрай Сакре-Кьор, после покрай стените на манастир. Това е Париж – истинският. На площада художници бяха изложили картините си и рисуваха. От черното нищо бял кръст се изправя, бял Христос протяга напред черни ръце. Могъщ, изправен над черната бездна, безсилен, увиснал на белия кръст. Две черни ръце стърчат от платното. Момиче с тъжни очи се усмихва. Скица на старец, портрет на жена... И човек, изправен, от върха на остри скали гледа бушуващо синьо море с вълни, разкъсващи платното, вълни, искащи пространство, искащи да разрушат всичко, може би. Имаше хора, много хора. На връщане минахме през площад Пигал с проститутките.

2 август. След обяд отидохме в Пер ла Шез. Град от гробове. Застанахме пред стената на комунарите. Сиви камъни и каменна плоча. Оставихме цветя.

Странно е, че тук са били убити толкова много хора. Сега е тихо и наоколо растат големи дървета, чиито клони закриват стената. Вървяхме дълго между гробове и гробници. Някои са огромни, в готически стил, други в барок, трети – в стила на гръцките обществени сгради. На някои гробове има скулптури. Други са съвсем обикновени – черен гранит и нищо повече. Такъв беше гробът на Сара Бернар, на Едит Пиаф. Отидохме на гробовете на Шопен и Росини. Великите хора са погребани в скромни гробове. Вървях в Пер ла Шез замаяна от тесните алеи и огромните дървета. От мрамора край мен. Пред един гроб се ужасих. Погребани бяха 180 000 мъже, жени и деца, загинали през войната. Вървях и снимах. Нямах време да пиша. Впечатленията ме смазаха.

3 август. Бяхме в Нотр Дам. Катедралата е огромна, цялата от камък, обикновена и смазваща, като всяка църква. Отвън фасадата е страшна, дори в буквалния смисъл. Вглеждах се във всяка нейна извивка, припомнях си описанията на Юго и се мъчех да си представя каква е била преди 100 години, каква е била преди 500 години и тогава, когато Квазимодо се е защитавал от гнева на парижаните. Строена близо два века (от 1183 до 1345), катедралата удивлява с хармоничността и единството на архитектурата си. Отидохме в криптата на 200 000-те хиляди французи, загинали във фашистките концлагери. От изкачването или от вълнението, краката ми трепереха.

Пред хълма Монт Валериан сме. На върха му – нещо средно между замък, къща и дворец. Долу – каменна стена с двете години 1939 – 1945. Години, вдъхващи ужас. Има няколко барелефа. Първият напомня звезда с опашка. Не мога да ги разгледам оттук. Влязохме зад бронзовите врати на стената, пред която гори вечният огън на съпротивата. Вътре има 16 ковчега на мъже и жени, мюсюлмани, християни и евреи, млади и стари. Хора, различни по възраст, вяра, народност... различни хора, умрели в борбата против една диктатура. Изтръпнах. Срещу ковчезите имаше плоча с бронзови пламъци. Под нея – праха на хиляди хора, изгорели в крематориумите на всички лагери. Хора от всички народности, възрасти, раси. Очите ми овлажняха. Качихме се горе, на хълма. Влязохме в малка черква. По стените й имаше полуизтрити надписи – последният вик към света на повече от 4500 парижани, разстреляни през годините на Съпротивата. Едно момче на моята възраст написало на родителите си:”Бъдете смели вие, аз знам да умра”. Треперех, когато вървях по пътя на разстреляните. Малка поляна с паметна плоча и френското знаме. Преди 40 години на нея са се гърчили човешки трупове в локви кръв, над купчини кости и плът. Сега няма нищо. Само жълти цветя и трева, и камъни; една паметна плоча и едно знаме. Сълзи блестят в очите ми. Откъснах едно жълто цвете.

10 август. Сент Уан. Искам да се върна. Мисля за тебе, мамо! Мисля за теб и пиша на лунна светлина. Искам да съм с теб, мамо, да целувам лицето ти, да съм свита в ръцете ти и да говорим. Чувствам нужда от близък човек, от приятел, искам да говоря. Да говорим за миналото и бъдещето, за настоящето, за живота и смъртта, за безсмъртието и звездите, за любовта и нравствените норми, за човешките добродетели и пороци, за идеали, принципи, мечти...

За тебе мисля, мамо. Седя и пиша на прозореца, на лунна светлина. Пред мен са черните води на Сена. Далеч са блясъците на Париж. Къде си, мамо? Искам да си с мен и с мен очите ти гледат този бряг. Сърцето ти до моето да тръпна. Мисля за теб, мамо, тук, в Париж. Мисля, че те обичам. Теб, в целия свят. Това ли е носталгията – любовта към майката? И майката – това ли е родината? За какво живее човек? Какво обича? Чия прах целува и тръпне? За коя земя да умира? Кого да убива в нейно име? Пак хора ли? Заради буци пръст, превърнали се в пръст от хора. Земята се върти, прахът се разсейва, полита в простора и покълва в пръстта на друг народ.

За теб мисля, мамо. Нощта преваля. Пред мен е Сена, далеч са блясъците на Париж. Искам да се върна!

 

Габриела Цанева, МГ Русе,

сп. „Родна реч”, бр. 5/1982 г.