Родена в Русе, завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ в родния си град. Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за кое= то ѝ е присъдена научната степен „доктор“ в областта на техническите нау= ки.

Първите ѝ публикации са в сп. „Родна реч“, а след това във вестниците „Век 21= “, „Демокрация“, „Литературен форум“, „Труд“ и др. Журналист във в. „Народно земеделско знаме“ и „Земеделско знаме“ /1991 – 1994/, Завършва право и става адвокат в Софийската адвокатска колегия. Продължава да сътрудничи на в. „Земеделско знаме“ със статии на юридическа тематика /2004 – 2011/. През 20= 12 става част от редакционния екип на в. „Литературно земеделско знаме“. Нейни творби са публикувани в електронните списания „Литерне= т“, „Литературен свят“, „Нова социална поезия“, „Нова асоциална поезия“, „Хайку свят“ и др.

От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit и започва= да издава списание за литература и визуални изкуства „Картини с думи и багри“.=

Автор е на 20 книги с поезия и проза.

=  

НОЩТА ЗАД ЗАВЕСАТА

 

Нощта е вън, зад завесите –

обляна от бялата луна.

Сгушила е в шепи

цялата земя.

Мракът бавно изтънява,

като скъсан плащ,

като мираж,

като черен сняг,

като бряг,

залепнал

на клепача.

 

Чакам утрото –

не е кълвача,

капе тишина.

 

***

тишината тежи

от песента

на щурци

 

ВЪЗДУХЪТ Е ЗЛАТЕН

 

Въздухът е златен,

нажежен до жълто –

стопилка от слънчеви лъчи –

тежи

над листата,

над житата,

над водата –

пясък

под отблясъци

върху

вълни…

Вадата

се плиска,

шумоли,

провира се

между корени

и

корони,

под

камъни

и

канари,

спи

в кладенци

и

пещери,

и

там,

където

сърцето

на земята тупти…

Въздухът е златен,

напоен със жълто –

пеперуди

и пчели,

меден прах,

роса

от листни въшки –

шуми

вятъра,

съска,

жужи

свредлото

на стършели

и

оси,

хорът на мравките

кънти под кората

на гнили пънове,

солото на щурците

реже свода на тревите,

руши тишината

между ушите,

ариите на врабците

посипват покривката

с прах –

пак

чакам

разтапянето

на слънцето в хоризонта на запад

и трепкането на светулките,

сред които се губи изгревът на Венера…

 

***

по устните ти

мъх от праскови –

крила на пеперуди…

или – надежда

за щастие

 

ПРИКАЗКА ЗА ЩАСТИЕ

 

когато усмивката ти

е залепнала

във захарен памук,

а клоунът,

със нос като домат,

се плези зад гърба ти;

когато люлките

и въртележките

ехтят от писъци

и смях,

когато лунапаркът

блести като съзвездие

и вече си забравил

луната и звездите –

балоните

на детството се пукат,

бонбоните

се разпиляват по земята

и събираш

магия и мечта,

торти и закачки,

счупени играчки:

куклата с магнитен

биберон в устата,

книжната раздрипана

опашка на хвърчило,

окаляното колело,

ожуленото си коляно,

перката на въртолета,

строшената кола,

онази малка лодка

от борова кора,

с платно

от клечка

и листо...

днес детството

е толкова далече,

че

само сънищата

ще

ни срещат

вечер.

 

ОСВОБОДИ СЕ!

 

Освободи се!

освободи мисълта,

тръсни глава –

нека косите

шибат гърба,

нека станат змии,

нека се впиват

в кожата,

нека смилат

представата

за красота,

нека убиват…

Освободи се!

 

Луната се търкаля в облаците,

разкъсани от глъхнещия вик

на сова.

Скъсай веригите

на привързаността,

забрави

обичта,

болката в дланите

при докосване;

забрави

опората –

кола,

за който си вързан!

Забрави!

Освободи се,

продължи...

Луната е в очите –

тави, в които се оглежда

жълтото отражение

на скрито слънце…

 

Освободи се...

Остави думите да текат,

остави ги да те измият,

остави ги –

монотонни и диви,

остави ги да потънат в шума

на ушите ти,

остави ги –

да тлеят,

да вият,

да скитат

в чужди глави –

остави ги –

свободни!

*

пърха надежда

върху дъха

на свободата